Предмет и задачи на българската лексикология и фразиология

Задача на лексикологията:

-         да опише и анализира речниковото богатство

-         да анализира системните връзки, които съществуват между отделните елементи на езика

-         да установи закономерните явления и тенденции

         Лексикология /lexikos-гр. речников, словесен, logos- учение, наука/ дял от езикознанието, който проучва думите като самостоятелни речникови единици и речниковия състав на езика. Речниковият състав като единство от  лексикални единици с определено значение, отразява явленията от природата и обществената действителност.

    Като градивен материал на езика думите реализират своето значение и придобиват комуникативна употреба в състава на словосъчетанието и изречението. Думата става средство за общуване само чрез формите на свързаната реч.

    Терминът лексика /lexis- дума/се използва за означаване на сбора от думите в даден език, а лексикологията е наука, която изучава лексиката.     Формирането на речника е продължителен, вековен процес, който протича по определени закономерности. Именно закономерното единство и семантиката на отделните лексикални единици, които са продукт на сложно взаимодействие със словообразователната им структура и с граматическата им оформеност са обект на изследване от лексикологията.

 В зависимост от целите, които преследва и методите, които използва лексикологията се поделя на:

       1. Обща- тя изучава лексикалните единици, смисловата им структура, думата като езиков знак, решава въпроси свързани с характера на лексикалното значение, със семантичните универсалии и закономерностите при изграждане на речниковите системи във всички езици

       2. Частна- изучава лексикалните особености на всеки отделен национален език. Този вид лексикология с помощта на постиженията на общата лексикология установява своеобразието, което отличава речниковия състав на един език от другите езици. Ч. лексикология от своя страна бива: синхронна и диахронна. Синхронната се нарича още описателна /гр. synhronos- едновременен/- изучава лексиката в отделен етап /най-често съвременен/ от нейното развитие и функциониране. Тя е лексикология на съвременния  книжовен език. Диахронната се нарича историческа лексикология /dia- през, chronos- време/. Тя разглежда лексиката в исторически план- история на думите и техния произход, причините за възникване и изчезване на отделни думи и категории думи, непрекъснатите изменения в лексикалната семантика.

Разграничаването между описателна и историческа лексикология може да се приеме само условно, защото речниковият състав не се създава изведнъж, а в продължение на векове. Той непрекъснато се попълва от нови думи и фразеологични съчетания, едни от които се употребяват често, други по-рядко, а трети съществуват само потенциално, без реална възможност за всеобща употреба.

Лексикологията на съвременния български книжовен език, се определя като комплексна наука- не е откъсната от историческата лексикология.

 Обект на изледване на лексикологията- речниковата система на езика

I. Дялове на лексикологията

1.        Семасиология- /semasia- смисъл, значение, logos- учение/- наука за смисъла. Обект на изследване на тази наука е лексикалното значение на думата  или семантиката й.

2.        Ономасиология- /onomasia- название, onoma-име/- наука за названията. Тя изучава начините, по които се извършва наименуването на на предмети, понятия и явления, връзката между лексикалното съдържание и езиковата форма. Ономасиологията е свързана със семасиологията, но се различава съществено от нея. Семасиологическото изучаване е насочено от  думата към нейното значение, а ономасиологическото- от понятието към обозначението му от съответната дума. За ономасиологията е важна ономасиологичната природа на езиковия знак, т.е как възниква думата.

3.        Ономастика- наука за собствените имена. Дели се на антропионимия- наука за собствените имена на хората; топонимия- наука за названията на селища и хидронимия- занимава се с названията на водни басейни.

4.        Фразеология- изучава устойчивите, фразеологични съчетания от думи, мястото им в общата лексикална система, лексикалната и синтактичната им структура, значението, произхода и стилистичните им особености

5.        Етимология- наука за произхода на думите

6.        Лексикография /lexicon-речник, grapho-пиша/ наука, която се занимава с изследването на принципите за съставяне на различни видове речници.

II. Връзка на лексикологията с другите лингвистични науки /с другите дялове на езикознанието/

1.     С граматиката- граматиката изследва общите особености в семантиката на думите като части на речта и изречението, словоформите и граматичните им значения

2.     Със словообразуването –занимава се със изследване на начините за създаване на нови думи- с помощта на афикси /общо название за представки и наставки/. Пример: уча, учи-тел, учител-ск-и, учил-ище. За разлика от словообразуването, което изучава състава и структурата на думата, моделите, по които е образувана, словообразователното гнездо, в което влиза и т.н., лексикологията изучава индивидуалното й значение и употреба.

3.     С фонетиката- изучава звуковия състав на езика. Във фонетиката, думата се възприема като последователност от фонеми, организирани от ударението. В потока на речта могат да се отделят границите на думата.

4.     Със стилистиката- наука за избор и употреба на езиковите изразни средства в различните условия на общуването и за функционално стиловата с-ма на книжовния език. Както стилистиката, така и лексикологията изучават преносната употреба на думите: в стилистиката като образно средство, в лексикологията като средство за развитие и обогатяване на речника. Основен проблем в стилистиката, е този за синонимите. Оттам той е преминал и в лексикологията.

III. Състояние и постижения на българската лексикология

      Лексикологията е сравнително нова лингвистична наука. Като отделен дял от езикознанието със свои проблеми и методи на изследване, тя се отделя през 19 век.

   Изучаването на речниковия състав на българския език започва през Възраждането, когато  се полагат грижи за събиране и изучаване на народната лексика. Появяват се сбирки с речников материал на П.Р.Славейков, Н.Рилски, Иван Богоров, братя Миладинови, Шапкарев, Г.С.Раковски и др. Наред с тях след Освобождението се появяват и първите лексикални изследвания  на Матов и проучването на Ст. Младенов за остатъци от езика на Аспаруховите българи.

  Значителни постижения българската лексикология има след Втората световна война. Тогава започва съставянето на тритомния „Речник на съвременния български език” (1955-1959). По-късно се появяват книги и учебници с образователно предназначение. Най- известните са: „Учебник по лексикология на българския език” от Станьо Георгиев и Русин Русинов, „Българска лексикология” от Тодор Бояджиев. Трябва да се споменат и сборниците „Въпроси на българската лексикология” (1978), „Помагало по българска лексикология” (1979), „Въпроси на съвременната българска лексикология и лексикография” (1986) и др. „Фразеологичен речник на българския език”.

IV. Лаксикални норми

      Лексикологията освен, че изследва думите като самостоятелни речникови единица, тя спомага и да се установят езиковите норми, за да се избегнат разнообразните грешки в речевата практика.

   Що е езикова норма?- правило за употребата на думите с оглед на тяхното значение, словообразуване, формообразуване и построяване на изречението, за единен изговор и правопис. Езиковите норми не се измислят от никого. Те се осигуряват исторически  и се определят от развитието на обществото и неговата култура. Езиковите норми определят правилността на книжовния език. Те са образец, към който всеки трябва да се стреми. Нормата се характеризира с устойчивост и стабилност. Тя определя кое е правилно и кое не- препоръчва употребата на едни езикови средства и отхвърля  употребата на други. Без нормите книжовния език би се смесил със диалектите и жаргонната реч, и би изгубил културната си функция.

    Като с-ма от норми българският език се оформя през Възраждането.

    Лексикалните норми са част от езиковите норми. Употребата на лексикалните средства зависи от няколко неща- от ситуацията в която става общуването, от жанра, типа и тематиката на писменото и  устното изложение.

   Лексикалните норми в определен етап от равитието на книжовния език са стабилни, но едновременно с това и променливи . За разлика от граматичните норми те се променят в сравнително по-кратък период. Промените са вследствие от развитието на самия език и общество.