Нелични глаголни форми

Неличните  глаголни форми са форми, които не притежават граматическата категория лице. Те представляват преход между глагол и някоя друга част на речта. В българския език нелични глаголни форми са: причастията, деепричастието и отглаголното съществително.

Причастията съчетават особеностите на глагола и прилагатилното име. Те се характеризират по

Граматическа класификация на думите

Различават се три вида граматически класификации на думите :

   1) семантично-граматична класификация – в нейната основа стои общото между значението на думите и граматическите им свойства. В българската граматика традиционно е

Думата като основна единица на езика

Думата не е само основна единица на речниковия състав, но е и структурна единица на всеки един език. Като основна единица на езика, думата се изучава от различните дялове на езикознанието – фонетиката определя думата като единство от звукове , морфологията – като граматическа оформена езиница, съставена от различни видове морфеми, според установените в езика модели за образуване на думи ; синтаксисът разглежда думата като част от изречението, която има определена функция. Думата е основен обект на изучаване и от страна на лексикологията  - освен граматично значение, думата има и лексикално значение. С лексикалното си значение тя се употребява в речта. Граматичното значение остава значимо предимно в сферата на езика. Лексикалното значение на думата е индивидуално. Думата се използва, за да се означат определени обекти от действителността, да се назове определен признак на предмет или да се означи някакво действие. Граматичното значение на думата е по-общо и абстрактно .То определя принадлежността на думата към даден клас на речта. Граматичното значение определя и граматичната оформеност на думата – т.е. какви граматически категории може да притежава дадената дума.

В отделните езици думите имат различни граматически категории. В българския език граматическите категории  са следните : род, число, лице, време, определеност ( дали дадена дума е членувана или не ), вид, спрежение, залог, наклонение.

Думите могат да имат по едно или няколко значения. Думи с едно значение се определят като еднозначни. Това са думи-термини, названия на предмети от бита, названия на животни, дървета, растения, на тъкани, на машини и техните детайли. Думите с две, три или повече значения се определят като многозначни. Свойството на думата да има няколко свързани помежду си значения, се нарича многозначност. Съвкупността от всички значения на думата образува нейната многозначност. Около 1/5 от думите в българския език са многозначни.

Според своя произход думите в даден език се делят на домашни ( собствени ) и чужди ( заети ). Основната част от думите в един език са домашни ( около 80 – 85 % ). Една част от тях са наследени от далечното минало, а други са образувани в по-ново време от вече съществуващи думи благодарение на правилата на езика. Останалите 15 – 20 % са заети думи от чужди езици.

Чуждите думи са един от важните източници за обогатяване на речниковия състав на езика.

Думите в лексикалната система на езика  се различават помежду си не само по произход и значение, но и по сфера на употреба и честота на употреба. В съвременния български език  според сферата на разпространение думите се дялят на 2 групи – общонародна лексика и лексика с ограничена употреба. Общонародна е лексиката , чиято употреба е свободна и неограничена. Тя е основата на речниковия състав на езика. Без нея са немислими съществуването на езика и общуването между хората. Тя е необходима на всеки човек,за да може той да се изрази в писмена или устна форма. В общонародната лексика се включват думите, с които се назовават най-необходимите и важни понятия за човека. Тя обслужва както всекидневното общуване между хората, така и различните области на тяхната дейност. Употребява се във всички стилове на езика. Лексиката с ограничена употреба  е характерна за определени колективи и групи от хора, обединени от някакъв общ признак. Използването й в речта се определя от професията, възрастовите особености и диалектната принадлежност на говорещия. Към ограничената по употреба лексика спадат диалектните, професионалните и жаргонните думи.

Според честотата на употреба думите се делят на лексика с активна и лексика с пасивна употреба. Речниковият състав на езика непрекъснато се обновява с нови и нови думи. Попълването  на речниковия състав с нови думи обогатява стилистичните и изразителните възможности на езика. Появата на нови думи в езика води до отпадането на други думи, които започват да се употребяват все по-рядко и по-рядко. Така постепенно се оформят 2 групи думи – думи, които постоянно и активно се употребяват от говорещите езика ( те съставят т.нар. активен речников фонд или актуална лексика ) и думи, които са остарели и излизат от употреба ( те образуват т.нар. пасивен запас от думи в езика ). Към активния лексикален запас се отнасят онези думи, които наричаме съвременни и които се употребяват почти всеки ден, а към пасивната лексика се отнасят остарелите думи, историзмите и архаизмите.

Всяка една дума се състои от гласни и съгласни звукове, взаимодействието между които се изучава от фонетиката. Гласните и съгласните звукове се свързват в срички, а сричките образуват думи. Сричките обаче са части на думата, които нямат свое собствено значение. Те нямат пряко отношение към значението на думите. Значението и формите на думите в един език зависят от това на какви по-малки значими части  биха могли да бъдат разделени думите. Тези по-малки части на думите, които имат свое значение и които играят основна роля при образуването на нови думи, наричаме морфеми.

В българския език има следните видове морфеми : корен, представка, наставка, окончание, определителен член.Съвкупността от корена, представката и наставката образува основата на думата. Процесът на образуване на нови думи в българския език посредством прибавянето на представки, наставки и частици, посредствам свързването на два корена или сливането на вече съществуващи думи, наричаме словообразуване. А значението на дадена дума наричаме семантика.

Основни понятия и правила в българската граматика

В българската граматика  съществуват няколко основни научни направления, които изучават различни аспекти на българския език. По своята същност тези направления представляват отделни езиковедски дисциплини, изучавани, обогатявани и развивани в продължение на няколко десетилетия. Всяка една от тези дисциплини си има своя предметна област и обект на изследване в езика. Всички те, събрани накуп, ни дават най-обща представа за това как изглежда българския език в определен момент от време и как се е развивал той през годините.

Дисциплините, за които става дума, са следните :

1.)    Фонетика ;

2.)    Морфология ;

3.)    Синтаксис ;

4.)    Лексикология ;

5.)    Стилистика .

Фонетиката  е дял от езикознанието, който изучава звуковия строеж на езика на даден етап от неговото развитие. Фонетиката изучава звуковете в даден език, начина на тяхното произнасяне и различните варианти на свързване между звуковете. Звуковият строеж на езика е неговата материална обвивка. Без нея езикът изобщо не би могъл да съществува като средство на общуване. Фонетиката е тясно свързана с граматичния строеж в езика ( морфологията и синтаксиса ). Без да се познават фонетичните закони, не може да се обяснят взаимодействията между звуковете в рамките на една дума както и изговорът на определени думи.

Под „ граматически строеж” на езика се разбират  правилата и закономерностите, според които се използват думите в речта като средство за общуване между хората. Тези правила и закономерности се описват от граматиката – основен дял от езикознанието, който ни показва кои са начините за съставяне на думи и изречения и как правилно да използваме тези думи и изречения. Граматиката във всички езици има 2 дяла :

А) Морфология – изучава строежа на думите, образуването на различните форми на думите, частите на речта  и граматическите категории в езика.

Б) Синтаскис – изучава закономерностите и правилата, по които се свързват  думите в словосъчетания, а словосъчетанията – в изречения ; изучава и различните видове изречения с техните структурни и граматически особености.

Лексикологията изучава речниковия състав на езика. Под „речников състав” се разбира съвкупността от всички думи в даден език. Като синоним на „речников състав” се използва терминът „лексика”. Всички думи в българския език образуват лексикалното равнище на езика. Лексикалната система е свързана тясно с живота и дейността на хората, които говорят даден език. Тази система е отворена за външни фактори и отразява измененията във всички сфери на човешката дейност.       Затова и тя самата често се променя. Между думите в речниковия състав съществуват връзки, благодарение на които  думите се обединяват в лексикално-семантични групи ( например думи, означаващи лица, предмети от бита, признаци или действия, абстрактни понятия, цветове, думи-термини, думи за назоваване на мисловна дейност и т.н.).

Стилистиката е дял от езика, който изучава богатството  и разнообразните варианти при употребата на езиковите единици ( думи и изречения ), както и различните стилове в българския език – разговорен, научен, художествен, официално-делови, публицистичен.

Стилистиката изучава изразителните възможности на езиковите средства, езиковите стилове, подстилове и жанрове  в българския език.