Граматическа класификация на думите

Различават се три вида граматически класификации на думите :

   1) семантично-граматична класификация – в нейната основа стои общото между значението на думите и граматическите им свойства. В българската граматика традиционно е
прието схващането,че съществуват 10 класа думи (като синонимен термин се употребява и „ части на речта” ). Класовете думи са : съществително име, прилагатилно име, глагол,  числително име, местоимение, наречие, предлог, съюз, частица, междуметие. Всеки един от тези класове думи се характеризира със свое собствено значение, а някои от класовете думи имат и свои собствени граматически категории.

   2) морфологична класификация – взема под внимание дали думите са изменяеми или неизменяеми. Изменяеми са тези части на речта, които менят формата си чрез окончания или формообразуващи морфеми ( същ. име, прил. име, числ. име, местоимение, глагол ). Неизменяемите части на речта не менят формата си, но при някои от тях има вариантни форми ( наречие, предлог, съюз, частица, междуметие ).

   3) синтактична класификация – базира се на службата, която думите изпълняват в строежа на изречението – дали могат да бъдат самостойни ( подлог, сказуемо, определение, допълнение или обстоятелствено пояснение ) или изпълняват „служебна” функция ( свързват самостойни части в изречението и изразяват различни отношения между тях ). Самостойни части са : същ. име, прил. име, числ. име, глагол, местоимение и наречие, а несамостойни ( служебни ) части са : предлози, съюзи, частици. Междуметията са страничен клас думи – те не се причисляват нито към самостойните, нито към несамостойните части.

Изложената дотук граматическа класификация може да се представи със следната таблица :

Класове думи ( Части на речта )
Морфологична класификация	Семантично-граматична класификация	Синтактична класификация
Изменяеми	1.Съществително име 2.Прилагателно име 3.Числително име 4.Местоимение 5.Глагол	Самостойни
Неизменяеми	6. Наречие
	7. Предлози 8. Съюзи 9. Частици	Несамостойни
	10. Междуметие	Странични думи

А в следващата таблица са представени отделните класове думи и граматическите категории, които те притежават :

Клас думи	Граматическа категория
Съществително име	Род, число, определеност, бройна форма за мн.ч.
Прилагателно име	Род, число, определеност ( според същ. име ), степен
Числително име	Определеност, мъжколичност
Местоимение	Род, число, определеност, лице ( за личните мест.), падеж
Глагол	Лице, число, време, вид, залог, спрежение, наклонение
Наречия, предлози, съюзи, частици	Нямат граматически категории, защото са неизменяеми.

Падежът като граматическа категория при съществителните е отпаднал и днес се срещат само някои падежни остатъци при някои от формите на местоименията. При някои съществителни се е запазила  звателната форма. Съществителните имена от м.р. , които в ед.ч. завършват на съгласна, имат в мн.ч. една особена форма, наречена бройна форма, която се употребява само след числителни имена и след числителните наречия колко, няколко, толкова.

Напр. Имате ли билети ?

Но ако посочим точния брой на билетите трябва да кажем : Дайте ми три билета, а не три билети.

Препоръчително е при съществителни за лица след числителни имена да се употребява обикновено множествено число, а не бройна форма.

Напр. В нашето училище има 8 учители и 95 ученици, а не 8 учителя и 95 ученика.

Особено недопустима е употребата на бройна форма след специалните мъжколични форми на числителните двама, трима .

Напр. Трима студенти, а не трима студента ; двамата клетници, а не двамата клетника .

Числителните имена имат една специално форма, кято наричаме мъжколична, защото се използва само при лица от мъжки пол. Тя се образува с наставка  -ма или –има : двама, трима, четирима ... Ако в групичка от хора има поне 1 мъж или дете от мъжки пол, трябва да се употреби мъжколична форма, когато лицата от групичката се назовават. Ако в групата има 3 мъже, 1 мъж и 2 жени, 2 жени и 1 бебе момченце, то те ще бъдат описани с числителното име тримата.

От числителните бройни само едно и две се менят по род, защото се държат като прилагателни имена.

Един мъж, една жена, едно дете

Числителното две име само 2 форми за род – два за м.р. ( два коня ) и две за ж.р. и ср.р. ( две кобили, две кончета ).

Числителното един се членува като прилагателно – единият, едната, едното, едните.

Числителните, които завършват на –а , се членуват с член –та : двата, двамата, хилядата.

Всички други числителни се членуват с член –те : двете, трите ( с ударение преди члена ), а при числителни, завършващи на съгласна, ударението е на члена : петте, шестте, деветте. Това важи и за числителното сто – стоте.

Част от местоименията заместват съществителните имена, друга част – прилагателните имена, трети се поставят на мястото на числителните, а четвърти се държат като наречия и се наричат местоимения-наречия ( местоименни наречия ).Общото между всичките тези местоимения е, че те притежават граматическите категории на класовете думи, които те заместват. Само личните местоимения имат категорията „лице”, а при личните местоимения, при неопределителните, отрицателните, обобщителните, относителните и възвратните местоимения се среща и категорията „падеж”, т.е. съществуват т.нар. „падежни остатъци”. По-подробна класификация на местоименията и техните особености са дадени в таблиците по-долу.

Наречието е единствената неизменяема, но самостойна част на речта, която в изречението изпълнява синтактична функция. Наречието означава признак на действие, на предмет или на друг признак, затова то се отнася най-често към глагол. В изречението наречията изпълняват ролята на обстоятелствено пояснение или на определение. Съществителните имена изпълняват ролята на подлог или на допълнение, прилагателните – на определение, а глаголите – на сказуемо.

Важно !!!    С ролята на думите като части на речта се занимава морфологията , а с ролята на думите като части на изречението се занимава синтаксисът.

Правилата за определяне на синтактичната роля на отделните части на речта са описани по-долу.

Наречията по значение се делят на няколко групи – за време ( днес, вчера, сега, утре , преди ), за място ( тук, там, вкъщи, нагоре, надолу ), за начин ( добре, зле, тихо, високо, майсторски, здравата, умната ), за количество и степен ( много, малко, доста, изобщо ), за причина и цел ( защото, затова, понеже ), за логическо уточнение ( сигурно, явно, наистина, вероятно, може би, сякаш, почти, особено, тъкмо, нарочно, сравнително, тъй като, така ).

Междуметията са звукоподражателни думи, чрез които се имитират звуци на животни, птици, природни явления или чрез които се предават възклицания.Те изразявят чувствата и отношенията на говорещия ( ах, ух, ех, олеле, ура, шшт, тпру, тц-тц, трак-трак, пук, мяу, бау и др.).

                         Синтаксис :

Синтаксисът е наука за изречението и показва връзката между език и мислене. Синтаксисът се интересува от това как думите се свързват помежду си, за да се изрази определена мисъл. Синтаксисът е много по-абстрактен като материя от морфологията, защото се занимава с по-големите единици на езика. Синтаксисът се занимава с изучаването на видовете изречения – по строеж, по функция, занимава се с частите на изречението, със синтактичната служба на  думите в изречението, както и със словореда. Несамостойните думи в българския език играят извънредно важна роля при свързването на думите в изречението, защото те най-точно изразяват връзките и отношенията между отделните части на изречението.

Основните понятия в синтаксиса са две – изречение и словосъчетание. Словосъчетанието е съединение на най-малко 2 самостойни ( пълнозначни ) думи, които образуват смислово и граматическо единство ( смела постъпка, бащи и деца, борба за мир ). Несамостойните думи могат да се включват в състава на словосъчетанието, но те не могат да образуват словосъчетание.

За мир не е словосъчетание, защото за е несамостойна дума, но борба да мир вече е словосъчетание.

Изречението е единица на езиковото общуване, граматически оформена съгласно правилата на даден език, която изразява отделна, относително завършена мисъл, чувство или волева подбуда. Изречението изразява отношението на говорещия към действителността. Изречението се отличава със смислово и интонационно единство и с комуникативна значимост. Главните структурно-граматически признаци на изречението са : предикативност ( сказуемност – т.е. това е центърът на мисълта в изречението), модалност, интонация и граматическа оформеност.

                    Видове изречения :

Според целта на общуване изреченията се делят на съобщителни, въпросителни, подбудителни, желателни и възклицателни.

По строеж изреченията се делят на прости и сложни, а по функция  – на главни и подчинени. Сложните изречения по състав се делят на сложни съчинени, сложни съставни и сложни смесени, а подчинените изречения биват няколко вида – определителни, допълнителни, обстоятелствени, подложни и сказуемноопределителни.

    Тестове за откриване на подлог :

1. Да сменим числото на глаголната форма и да видим кое съществително име се сменя по число. И тъй като подлогът се съгласува със сказуемото по число, то за подлог можем да определим със сигурност онова същ. име, което се е променило по число, след като сме сменили числото на глагола.

Пример: Кучето следеше котките.

Сменяме числото на глагола – от единствено на множествино : следеше става следяха и за да образуваме граматически правилно изречение, се налага да променим формата и на същ. име кучето – на кучетата. Следователно кучето е подлог.

2. Съществителното, за което се съмняваме, че е подлог, трябва да може да се замени с лично местоимение в Именителен падеж ( И.п.).

Пример : Иван го беше страх.

В този пример Иван трябва да може да се замени с той, за да докажем, че Иван е подлог. Но след замяната не се получава граматически смислено изречение – Той го беше страх. Тук Иван може да се замени само с него, а него е местоимение във Винителен падеж ( В.п.): Него  го е страх. Следователно Иван не  е подлог.

Но в изречението Иван се страхуваше, Иван може да се замени с личното местоимение в И.п. той : Той се страхуваше и така се получава граматически вярно изречение, следователно в този пример Иван е подлог.

                  Роля на допълнението :

Допълненията в българския език биват 2 вида – преки и непреки. Прякото допълнение се свързва без предлог със сказуемото, а непрякото се свързва с предлог със сказуемото. Ако прякото допълнение е местоимение, то местоимението задължително е във В.п.

                              Кого търсиш ?

               Днес В.п. често се замества с И.п. – Кой търсиш ? вм. Кого търсиш ?

Непрякото допълнение се свързва чрез предлог със сказуемото ( мисля за него ), като след предлога стои пълната форма на личното местоимение във В.п.

                                Работя за него.

Непрякото допълнение се изразява и с формата за Дателен падеж на личните местоимения. Дори и да няма предлог пред местоимението, щом имаме форма за дателен падеж, това веднага е знак, че става дума за непряко допълнение.

                 Нему дадох билетите = На него дадох билетите

                 Дайте всекиму по нещо = Дайте на всекиго по нещо

                 Прати му писмото  =  Прати писмото на него

Формите на личните местоимения в И.п. се употребяват само като подлог.

Когато две части на изречението поясняват една и съща част от същото изречение и когато образуват съчинително словосъчетание, то тогава говорим за еднородни части.

               Нощта беше ясна, светла и топла.

Трите прилагателни в този пример са еднородни части, защото и трите поясняват една и съща дума – нощта и освен това образуват съчинително словосъчетание.

                         Видове разбор  :

1. Морфемен – определя се коренът, представката, наставката, окончанието и определителният член в рамките на една дума.

2. Морфологичен – определят се отделните граматически категории на всички части на речта в рамките на едно изречение ( същ. име, прил. име , глагол и т.н.).

3. Синтактичен – определя се синтактичната функция на думите в изречението ( подлог, сказуемо, допълнение, определение, обстоятелство ).